За кобрите и флейтите

Много обичам кобрите. Дори и дресираните, които са принудени да си изкарват прехраната с танци. Напомнят ми за хората - същата вътрешна сила и потенциална опасност за околните, същото примирение пред съдбата, когато им е отнета възможността за задоволяване на някои основни потребности. 

Животът може да е много труден, когато си змия, но когато си приел и човешки образ, става почти невъзможен. Точно затова го обичаме толкова. Точно затова позволяваме да ни дресират още от съвсем малки - това притъпява усещането ни за хаос, вкарва страха ни в познати рамки и ни създава онази илюзорна сигурност, без която не бихме направили и крачка в големия непознат свят. В това отношение сме еднакви, различна е само мелодията, която дресьорите използват, за да ни карат да танцуваме. Всеки има своя собствена музика, уникална комбинация от тонове, която цял живот резонира в душата му и от която до смъртта си не може да избяга. Различно е и отношението ни към тези мелодии. Едни от нас си ги харесват и са готови да сменят десетки дресьори, стига флейтите им да извличат заветната система от тонове. Други си ги намразват в определен етап от живота и с всички сили се бунтуват срещу отработения до съвършенство рефлекс автоматично да започнат да танцуват още с първите звуци. Трети просто приемат ситуацията. Четвърти се хвърлят с всички сили в попрището на дресьорите, смятайки, че това е силната житейска позиция. И не си дават сметка как с времето стават тотално зависими от обекта, когото са започнали да опитомяват.

Колкото хора (или кобри, както предпочитате), толкова различни реакции. Животът е шарен. Извивките на танците ни са различни, различни са и настроенията ни във всеки един момент. Понякога се раздаваме до пълно изтощение, друг път тялото ни мълчи, докато душата реагира и на най-малката промяна в мелодията, и на най-незабележимата пауза. Но независимо от коя страна на флейтата се намираме, водещ за нас си остава инстинктът за оцеляване. Дали танцуваме самите ние, или караме някой друг да го прави, дълбоко в себе си знаем, че ще получим награда. Най-минималното възнаграждение осмисля действията ни, притъпява неудовлетворението и срама, връща ни отново в познатите граници, където тревожността е сведена до минимум. Няма смисъл да се тревожим от реда. Плаши ни непознатото, необятната джунгла, която крие много опасности и вероятности да бъдем изядени. Вечно зелените пространства, които виждаме нощем, когато затворим очи. Или представата за тях, понеже никога не сме били истински свободни. В тези представи скитаме неуморно, там сме смели и непобедими. А чувството ни за спокойствие се увеличава от реалното усещане за топлина на собствената ни кошница, от здраво затворения капак, който ни предпазва от влажния хладен въздух навън. Спокойни сме, защото знаем, че до нас са залепени още много кошници като нашата, че сме много... и сме силни... 

Лека нощ!