За загубите

Мразя да губя хора. За толкова години не можах да се науча как да се справям със загубите. Уж с всеки следващ път ни боли по-малко, уж претръпваме, а разкъсната рана в душата не заздравява и това си е. Имам някакакъв страх от изоставяне и в негово име съм готова да правя какви ли не компромиси, само да запазя статуквото с някого. Само че компромисите, въпреки че са хубаво нещо, имат кофти способността да карат другия да свиква с тях. Да смята, че е в реда на нещата да му се правят. Да иска още повече... Не обвинявам другите. Просто такава е човешката природа. И моята не е изключение.

Загубите ни правят по-аналитични, по-дълбоки (поне докато трае болката). Но опитът ме е научил, че да си задаваме до изтъпяване въпроса "Защо?", да се изпълваме с гняв и да ни задушава чувството за несправедливост, си е губене на време. Един-два генерални извода и еднократен задълбочен анализ на ситуацията е напълно достатъчен за тези от нас, които искат да проумеят себе си и човека отсреща, доколкото е възможно. Излишното задълбаване обаче, освен че ни демобилизира, може да бъде и опасно и да ни доведе до тежка депресия, разпиляване на жизненоважна енергия и емоционален ступор.

Мразя загубите. Но не мога да не призная, че най-големите крачки напред съм направила именно след тежки загуби. Защото тогава се учат най-болезнените уроци. Защото в свързаните с тях мигове на откровение понякога може и да си признаем, че сме сгрешили. И че грешката ни е предизвикана от следването на собствените ни не дотам добри модели на поведение. Вярно е, моделите трудно се променят, особено онези, които сме придобили още в далечното детство. И все пак... Болката ни тласка към корекции. Прави ни достатъчно големи, за да имаме смелостта да пренаредим мъгливия пъзел на собствените си разбирания и нагласи. И може би в това е смисълът на разделите. Промяната - не само външна, но и вътре в нас.

Свикнала съм да изпращам хората, които си отиват от мен, с любов. За да ги пази по пътя. И за да освободи и изчисти моя собствен път. Но понякога наистина е адски трудно... 

 

За кобрите и флейтите

Много обичам кобрите. Дори и дресираните, които са принудени да си изкарват прехраната с танци. Напомнят ми за хората - същата вътрешна сила и потенциална опасност за околните, същото примирение пред съдбата, когато им е отнета възможността за задоволяване на някои основни потребности. 

Животът може да е много труден, когато си змия, но когато си приел и човешки образ, става почти невъзможен. Точно затова го обичаме толкова. Точно затова позволяваме да ни дресират още от съвсем малки - това притъпява усещането ни за хаос, вкарва страха ни в познати рамки и ни създава онази илюзорна сигурност, без която не бихме направили и крачка в големия непознат свят. В това отношение сме еднакви, различна е само мелодията, която дресьорите използват, за да ни карат да танцуваме. Всеки има своя собствена музика, уникална комбинация от тонове, която цял живот резонира в душата му и от която до смъртта си не може да избяга. Различно е и отношението ни към тези мелодии. Едни от нас си ги харесват и са готови да сменят десетки дресьори, стига флейтите им да извличат заветната система от тонове. Други си ги намразват в определен етап от живота и с всички сили се бунтуват срещу отработения до съвършенство рефлекс автоматично да започнат да танцуват още с първите звуци. Трети просто приемат ситуацията. Четвърти се хвърлят с всички сили в попрището на дресьорите, смятайки, че това е силната житейска позиция. И не си дават сметка как с времето стават тотално зависими от обекта, когото са започнали да опитомяват.

Колкото хора (или кобри, както предпочитате), толкова различни реакции. Животът е шарен. Извивките на танците ни са различни, различни са и настроенията ни във всеки един момент. Понякога се раздаваме до пълно изтощение, друг път тялото ни мълчи, докато душата реагира и на най-малката промяна в мелодията, и на най-незабележимата пауза. Но независимо от коя страна на флейтата се намираме, водещ за нас си остава инстинктът за оцеляване. Дали танцуваме самите ние, или караме някой друг да го прави, дълбоко в себе си знаем, че ще получим награда. Най-минималното възнаграждение осмисля действията ни, притъпява неудовлетворението и срама, връща ни отново в познатите граници, където тревожността е сведена до минимум. Няма смисъл да се тревожим от реда. Плаши ни непознатото, необятната джунгла, която крие много опасности и вероятности да бъдем изядени. Вечно зелените пространства, които виждаме нощем, когато затворим очи. Или представата за тях, понеже никога не сме били истински свободни. В тези представи скитаме неуморно, там сме смели и непобедими. А чувството ни за спокойствие се увеличава от реалното усещане за топлина на собствената ни кошница, от здраво затворения капак, който ни предпазва от влажния хладен въздух навън. Спокойни сме, защото знаем, че до нас са залепени още много кошници като нашата, че сме много... и сме силни... 

Лека нощ!